Порой се излива навън, а аз  усуквам един червен конец. Ще си го слагам на ръката, против уроки. То, ако са ме урочасали, вече са ме урочасали, но защо пък да не си вържа едно конче занапред. Това го слушах вчера в някакво предаване. Политиците носели кой на лявата ръка, кой на дясната по един конец, защо и аз да не си сложа. Поне по нещо да заприличам на тях. То няма по какво друго, нито мога като тях да усуквам сладки приказки, нито ме канят ката ден да се показвам по телевизията, нито пък мога да не ходя на работа, пък да ми дават заплата, заплатата ми - и тя не е като тяхната. Поне едно червено конче да си вържа.
Сега сериозно, мисля си понякога как идват от вековете такива вярвания, защо някои се забравят, а други се предават от поколение на поколение. Днес четох за обичаите в миналото, свързани с раждането на дете. И сега много от тях се спазват, кога променени, кога запазени почти изцяло.
Скоро ходихме на посещение при една позната да видим бебето й и нейната майка не ни пусна да влезем при него. Разпери се като квачка пред вратата и категорично ни препречи пътя. Няма 40 дни от раждането, чуждо око не може да гледа пилето. Рече и отсече. Родната му майка беше готова да ни пусне, бабата се заинати да се спази обичая. Спазихме го естествено, щом е за доброто на човечето. Насядахме около масата и заизваждахме подаръците. Когато ги наредихме пред майката, стана ясно, че съзнателно или не и ние спазваме традицията. Всяка дрешка - синичка, така било за момче, така ни съветваха по магазините, така сме купували. Всеки извади по една шепа железни монети - така се давало за здраве. И накрая златното плочка с буквичка, подарък от екипа, се мяткаше на червено конче - вълненко, усукано от бабата на колежката - да пази от уроки бебока.
Та сега и аз си усуках едно конче и ще си го завържа, друг е въпросът, че забравих на лявата или на дясната ръка, а това също било важно според народните вярвания.